СТАНОВИЩЕ

на

УС на СЪЮЗА НА КОЛЕКЦИОНЕРИТЕ В БЪЛГАРИЯ

 

 

Относно: Правна уредба на собствеността в България върху движими вещи - културни ценности от втората половина на XIX век до наши дни

 

 

Да се опазва и социализира културното наследства на България е кауза, зад която Съюзът на колекционерите неотклонни стои.

В последните години в Р. България определени държавни институции, техни служители и експерти налагат в общественото съзнание разбирането, че притежаването на културни ценности е незаконно, а хората, които притежават такива вещи по презумпция са престъпници, иманяри, олигарси... Смятаме, че подобно разбиране е дълбоко погрешно, манипулативно и вредно за опазване на културно-историческото наследство на Р. България.

Като аргумент за една далеч по-мъдра политика представяме кратък исторически преглед на нормативната уредба, касаеща правото на собственост върху културни ценности, действала на територията на България от времето на Османската империя до наши дни.

При обективен анализ на законодателството се установява, че през всички исторически периоди българските граждани са имали правото да придобиват, притежават и да разменят „древности“, „старини“, „паметници на културата“ или „културни ценности“.

През 1856 г. султан Абдул Меджид издава Хатихумаюна, реформен акт, с който се прокламира равноправно третиране на всички поданици в Османската империя. Гарантирали се свободата на вероизповеданията, живота, честта и имотите на поданиците, независимо от техния етнически произход или религиозна принадлежност. Поданиците от български произход са имали право на собственост върху движими вещи, без ограничение в естеството им.

В публикувания през 1874г. „Устав на древностите“са направени  първите опити за правна регламентация на културно-историческото наследство на територията на Османската империя. Изясняват се редица понятия и термини, право на собственост, условия за издирване, съхранение, движение и търговия с културни ценности /наричани „древности“/. Според този акт, откритите движими ценности се разпределяли по равно между държавата, откривателя и собственика на земята. Ако откривателят и собственикът били едно и също лице, то вземало две трети от находката, а когато земята била общинска /т.е. държавна/, откривателят получавал една трета, а държавата две трети.

След Освобождението в България се приемат законодателни актове, които имат за цел да опазят „старините“. Такива са „Временни правила за научни и книжовни мероприятия“ - 1888г., „Закон за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни мероприятия“ - 1890г., „Закон за старините” - 1911 г.

Съгласно чл.16. от Закона за старините, „Откритите в частни имоти движими старини принадлежат на намервача, ако той е собственика на местото, дето са намерени. В противен случай, те принадлежат половината на собственика на местото и половината на намервача.“ Държавата е имала право да изкупи онези старини, които е счела за нужни за нейните колекции срещу заплащане на стойността им /чл.17./.

Собственост на държавата са онези старини, които биха се открили на места, собственост на държавата, окръзите, общините, градовете и селата. На „намервача“ дори в тези случаи се е дължало възнаграждение. Собственост на държавата са били всички старини, намерени при археологически разкопки, а на собственика на земята се е дължало обезщетение или по негово желание – самите старини или част от тях /чл.29. от Закона за старините/.

Тоест, според действащото законодателство в Царство България, Държавата не е налагала забрани за придобиването и притежването на движими културни ценности. Напротив, държавата е стимулирала гражданите да предават и да съхраняват откритите от тях старини. Такива стимули са заплащането на значителна част от стойността на намерените вещи или дори предоставянето им в натура на собственика на земята или на „намервача“. В случай, че държавата не е проявявала интерес да ги изкупи – гражданите са имали право да ги притежават, съхраняват, разменят и продават.

Тези принципни положения са продължили в законодателната уредба и след повратната 1944 г. Дори социалистическата държава, при проведената масова национализация през 1947- 1948 г. не е национализирала културните ценности, придобити съобразно действащите до тогава закони.

През 1951 г. е приет Закона за собствеността, който  действа и понастоящем. В чл.91. от този закон се приема, че Заровените в земята, зазиданите или скрити по друг начин вещи, собственикът на които не може да бъде открит, стават собственост на държавата.Лицето, което ги е намерило, има право на възнаграждение в размер на 25% от стойността.От този текст следва, че: 1. Заровените в земята, зазидани или скрити  по друг начин вещи могат да бъдат собственост на граждани и други правни субекти;  2. Такива вещи стават държавна собственост в случай, че собственикът им не може да бъде установен; 3. Откривателят на тези вещи има право на справедливо възнаграждение. 

Чл.28. от същия закон установява, че „Собственост на физически и юридически лица могат да бъдат всички вещи с изключение на тези, които съгласно Конституцията на Народна Република България са изключителна държавна собственост или по силата на закона са публична държавна или общинска собственост.“

В чл.77. от Закона за собствеността  са регламентирани способите за придобиване право на собственост„чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона“. Тези придобивни способи са валидни и днес, а движимите вещи – културни ценности и археологически обекти не са изключени от тях.

През 1969 г. е приет специалния Закон за паметниците на културата и музеите, действал до 2009г.  В чл. 2. от закона /в двете му редакции – 1969г. и 1995г./ е регламентирано правото на  „граждани“/„физически лица“ да притежават паметници на културата. В чл.11, пр. 3 /редакция ДВ. бр.10/02.02.1990г./ от ЗПКМ дори се е предвиждало държавата да „насърчава гражданите да създават лични сбирки от художествени творби и други произведения на изкуството, старинни предмети, монети, плакати, пощенски марки и други културни ценности“.

Според чл.16.от Закона за паметниците на културата и музеите„Всички паметници на културата, открити при археологически разкопки, са собственост на държавата.“Това означава, че всички останали паметници на културата, които не са открити чрез археологически разкопки могат да бъдат собственост на физически и  юридически лица.

Съгласно чл. 17, ал.3 от Конституцията на Република България от 1991г.,частната собственост е неприкосновена,а в чл.18. ал.1. за изключителна държавна собственост са определени: „Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон.“ Културните ценности, в това число и движимите археологически обекти не са изключителна държавна собственост.

Според чл. 86 от Закона за собствеността,не могат да се придобиват по давност вещи, които са публична държавна или общинска собственост /редакция  ДВ. бр.33/19.04.1996г. - до днес/.

През 1996г. е приет Закона за държавната собственост /в сила от 1.06.1996г./.В чл.2, ал.2, т.3. от закона, за публична държавна собственост са обявени „държавните имоти и вещи, обявени по установения ред за паметници на културата от световно или национално значение“.

С изменение на Закона за държавната собственост от 30.10.1998г.  (ДВ, бр. 124/1998 г.) текстът чл.2, ал.2, т.3. е отменен,т.е. паметниците на културата от световно и национално ззначение са изключени от обхвата на публичната държавна собственост. В периода 1998 – 2009г. движимите вещи - културни ценности, в това число и археологически културни ценности са можели да бъдат обект придобиване и собственост от физически и юридически лица.

През 2009г. е приет Закона за културното наследство/Обн. ДВ. бр.19/13.03.2009г./, който с редица изменения действа и днес.

Според чл.2а. ал.1. от ЗКНза публична държавна собственост са обявени културните ценности, археологически обекти по смисъла на чл.146, ал.1, произхождащи от територията и акваторията на Република България А според чл. 146, ал.1 от ЗКН, „археологически обекти са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се или открити в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които основни източници на информация са теренните проучвания.“ От анализа на тези разпоредби следва извода, че вещи, които не са открити чрез теренни проучвания могат да бъдат собственост на други правни субекти, освен държавата. В този смисъл са  мотивите към Решение № 176/20.12.2018г. по гр.д. № 5111/2017г. I-во ГО на ВКС.Тези текстове на ЗКН от 2009г. продължават разбирането, възприето от ЗПКМ от 1969 г., че собственост на държавата са само паметници на културата, открити при археологически разкопки.

Законът за културното наследство въвежда принципа за доброволност на идентификация и регистрация на културни ценности, собственост на физически и юридически лица /чл.97, ал.3 ЗКН/. Задължение за идентификация и регистрация за физическите лица възниква когато се касае за движими археологически обекти, върху които е било установено владение до влизането в сила на закона /§5., ал.1. от ЗКН/, както и при извършване на правни сделки /чл. 113, ал.1. ЗКН и при износ на културни ценности.

Параграф 5., ал.2. от ПЗР ЗКН предвиждаше: „при идентификацията на движимите културни ценности национално богатство правото на собственост се установява с официален документ, при което лицата по ал. 1 не могат да се позовават на изтекла придобивна давност“, а в § 5, ал.3. се приемаше, че „Лицата, които в срока по ал. 1 са поискали идентификация и регистрация, но не са установили правото си на собственост върху движимите археологически културни ценности - национално богатство, се считат за техни държатели.....“  .

С Решение № 7/29.09.2009г. по конституционно дело № 11 /2009г. на Конституционния съд /Обн. ДВ. бр.80 от 9 Октомври 2009г./,  § 5, ал.2 и 3 от ПЗР ЗКН бяха обявени за противоконституционни.

В мотивите към Решението относно §5, ал.2 ПЗР ЗКН, Конституционният съд приема, че „изискването за наличие на официален документ е в повечето случаи неизпълнимо условие и има характера на съзнателно поставено законово препятствие за изпълнение на процедурата по идентификация на посочените движими културни ценности - национално богатство“, както и че„българското законодателство не е предвиждало нито в миналото, нито към настоящия момент специална форма за придобиване чрез покупко-продажба на движими вещи (с изключение на моторните превозни средства) независимо дали имат качеството на културна ценност“. Освен това, „Нормата на § 5, ал. 2 ПЗРЗКН влиза в противоречие с чл. 4, ал. 1, чл. 17, ал. 1 и 3 и чл. 57, ал. 1 от Основния закон на страната и поради въведеното в нея ограничение при доказването правото на собственост върху движими културни ценности - национално богатство. То се състои в недопускането правото на собственост да се доказва с изтекла придобивна давност.“ Според конституционните съдии, „Предвидените в оспорваната разпоредба на ЗКН правни последици имат характера на одържавяване на частна собственост извън хипотезата на отчуждаването, уредена в чл. 17, ал. 5 от Основния закон“.

В Решение № 7/29.09.2009г. по к. д. № 11/2009г. на КС относно §5, ал. 3 ПЗР ЗКН, съдът приема, че въведената с него презумпция /при неустановена собственост върху археологически културни ценностисе счита винаги, че вещта се държи за държавата/ противоречи на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията. Съдиите припомнят, че разграничителен критерий между владелеца и държателя е намерението, с което се държи вещта - владелецът я държи лично или чрез другиго като своя, а държателят я държи лично, но за другиго. Според мотивите на решението „Необосновано законодателят приема, че щом собствеността не е установена, държането е непременно за държавата...“. Всъщност едно физическо лице може да упражнява държане и за друго физическо или юридическо лице или пък да държи вещта за себе си.

Задължителната идентификация и регистрация на движими археологически обекти, както и на движими културни ценности, предмет на възмездни прехвърлителни сделки са административни процедури, които ограничават свободното упражняване на правото на собственост на българските граждани. Тези процедури имат за цел не толкова да гарантират опазване на културното наследство, колкото да осигурят контрола на държавата върху оборота с движими вещи – културни ценности и да обосноват наказателна репресия спрямо лицата, собственици на такива вещи.

Процедурите по идентификация и регистрация на движими вещи като културни ценности изискват от собственика на вещите значителен финансов ресурс. В някои случаи средствата, необходими за извършване на идентификация и регистрация могат да надхвърлят стойността на самите вещи или материалния интерес от сделката. Много български граждани не могат да си позволят заплащането на тези средства. В същото време, за неизпълнение на задълженията за идентификация, те са застрашени от наказателно преследване. Така, на практика те са принудени от държавата да укриват, изнасят или дори да унищожават притежаваните от тях културни ценности.

Извършването на идентификация и регистрация не е едностранен процес. То е свързано с изпълнението на редица задължения от страна на Министерството на културата и музеите. Свидетели сме на факта, че тази дейност продължава с години. Ето защо, неизпълнението на задължението за идентификация и регистрация не може да бъде вменявано във вина единствено на гражданите.

През 2009 г. в Наказателния кодекс на Р. България /в сила от 1968 г./ бяха приети текстове, които криминализираха държането на неидентифицирани и нерегистрирани археологически обекти, а също така - продажбата, покупката, износа на неидентифицирани и нерегистрирани културни ценности. Например, в чл. 278, ал. 6 от НК за държане на  археологически обект, който не е идентифициран и регистриран по съответния ред, се предвижда наказание лишаване от свобода до четири години и  глоба от две хиляди до десет хиляди лева, а когато предметът на престъплението представлява национално богатство, както и когато се държат повече от три археологически обекта - лишаване от свобода до шест години и глоба от три хиляди до петнадесет хиляди лева. Така, на практика, за неизпълнение на административни задължения, без засягане на чужди права и интереси, в НК се предвиждат наказания – лишаване от свобода до 4 – 6 години, глоби до 10 - 20 000 лв., конфискация на имущество и конфискация на предмета на „престъплението“.

Считаме, че тази нормативна уредба въвежда несъразмерна наказателна репресия за действия или бездействия, които по своето естество  представляват административни нарушения. Напълно необосновано се поставя знак за равенство между престъпление и административно нарушение. Предвидените в НК наказания не съответстват на обществената опасност на деянията, свързани с държането и продажбата на неидентифицирани културни ценности.  Подобни наказания се предвиждат за някои сериозни престъпления срещу личността /лека и средна телесна повреда, непредумишлено убийство, злепоставяне, принуда и др./.

Тоест, в системата на законно защитените ценности в демократична България, законодателят поставя правата върху вещи преди правата на личността. Налице е дори ограничаване свободата на личността, за да бъде осигурен контролът на държавата върху собствеността и оборота с движими вещи – културни ценности.

Такава репресивна законодателна уредба в областта на опазване на културното наследство не е съществувала в нито един период от историята на българската държава след Освобождението. Нито един закон не е предвиждал експроприация и национализация на вече придобити културни ценности. И тъй като експроприацията на културни ценности в днешно време би била противоконституционна и обществено неприемлива, законодателят използва други способи за отнемане на движими вещи – културни ценности от българските граждани.

С поставяне на неизпълними условия за идентификация и регистрация на културни ценности и обвързването на процедурите по идентификация и регистрация със засилена наказателна репресия, в съвременна България на практика се извършва експроприация на частна собственост. Каква е съдбата на отнетите вещи,  дали те преминават в собственост на държавата и по какъв начин ще се осигури достъп на гражданите до тях, на обществеността не е известно.

С възприетия в последните 10 -12 години законодателен подход не се постигат целите на ЗКН за опазване и социализиране на културното наследство. Напротив, по този начин се постига разпиляване, укриване и унищожаване на културното наследство на страната.

УС на „Съюз на колекционерите в България“ счита за необходимо да бъдат предприети спешни законодателни промени, чрез които да се постигне справедлив баланс между обществения и частния интерес в областта на опазването на културните ценности.

Тези промени са необходими, за да бъдат гарантирани основни права на българските граждани – правото на лична свобода и правото на частна собственост. Недопустимо е в наши дни човешки животи и съдби да бъдат жертвани в името на административни процедури и „опазване“ на вещи, за които само може да се предполага, че представляват културни ценности.

Все още вярваме, че човекът и човешките права са най-висшите ценности в една демократична държава.

Те заслужават да бъдат защитени с една нова и мъдра законова уредба.

 

Март, 2021 г.

 

 

УС на Съюз на колекционерите в България